Искам, ако тръгна да падам, да се ударя в теб.
неделя, 17 октомври 2010 г.
събота, 11 септември 2010 г.
сряда, 28 април 2010 г.
сряда, 7 април 2010 г.
сряда, 3 март 2010 г.
Знамения от сура "Цвeтове"
На художника Сейф Уанли
Дреме светът в измит от дъждеца кристал
и ето, че иде мигът...
Ритъма или цвета търсиш ти,
или пък себе си му отдаваш,
за да залее вълната бръчките
и с къдриците да поиграе?
Слиза цветът от сапфиреното
към сребристото
към тревистото...
А над
тази стълба от тонове
мехурчета от светлина
ще се пукнат след миг.
Ритъмът или цветът те подтиква сега
към самотния плач,
или пък отдалечените образи?
Дреме светът в другия ъгъл на ателието #
сякаш невиждана антилопа
се наслаждава на ласката и топлината,
преживяйки размисли.
Някаква влюбена влиза в хотела решително
и на мъжа, преизпълнен с мълчание,
тя предоставя гръдта си
миг преди да го връхлети часът му за заминаване.
Петелът кълве от звездичките утринни.
В бара танцуват моряците-странници,
плачат поединично
и се завръщат вкупом.
Цвят ли бе онова, което ти виждаше,
или пък тон?
Ала ти си безсилен да спреш
този устрем на облака
срещу луната...
тъй че почакай лятото да се завърне
и тогава опитай отново със светлината,
която не чака!
понеделник, 22 февруари 2010 г.
Приказка за Любовта
Младото облаче се роди по време на една силна буря над Средиземно море. То почти нямаше време да порасне, силният вятър тласкаше всички облаци към Африка.
Още щом стигнаха континента, климатът се промени: горещото слънце засия на небето, а далече долу блестяха златните пясъци на пустинята Сахара. Вятърът продължаваше да ги носи далече към южните гори, тъй като в пустинята рядко вали дъжд.
С младите облачета се случва същото, каквото и с младите хора: нашето облаче реши да се откъсне от своите родители и по-големите си приятели, за да погледа света.
— Какво правиш? - оплакваше се вятърът. — Пустинята навсякъде е еднаква. Върни се при всички и да летим към центъра на Африка, там, където са красивите планини и дървета.
Но младото облаче по природа си беше бунтовниче, не се подчини и тихичко се спусна по-ниско, докато не полетя с мекия, великодушен бриз надолу, към златните пясъци. Като полетя малко над тази местност, то обърна внимание, че една от дюните му се усмихва.
Това се случи, защото и дюната беше също така млада, родена съвсем скоро от този вятър, който току-що си отиде. Облачето веднага се влюби в златните й коси.
— Добро утро - каза облачето. — Как живееш, как си там долу?
— Живея в компанията на другите дюни, слънцето, вятъра и керваните, които минават от време на време край нас. Понякога е много горещо, но се търпи. А ти как живееш там отгоре?
— Тук също има вятър и слънце, но аз имам едно преимущество, мога да странствам по цялото небе и да се запознавам с всичко и с всеки.
— А моят живот е късичък — казала дюната. — Когато вятърът се върне от горите, аз ще изчезна.
— А какво те кара да тъгуваш?
— Оставам с чувството, че не нося полза никому.
— И при мен е същото. Щом се появи друг вятър, аз ще полетя на юг и ще се превърна в дъжд, такава е съдбата ми.
Дюната се поколеба малко преди да заговори.
— А ти знаеше ли, че тук долу в пустинята ние наричаме дъжда Рай?
— А, аз и не знаех, че мога да стана нещо много важно - гордо произнесе облачето.
— Чувала съм няколко легенди, които разказваха много старите дюни. Те казват, че след дъжда ние се покриваме с трева и цветя. Но аз не знам на какво прилича това, защото дъждът тук наистина вали много рядко.
Сега пък облачето се подвуоми. Но след това започна да се усмихва радостно.
— Ако искаш, аз мога да те покрия с дъжд. Макар че току-що се запознах с тебе, аз вече те обичам и много ми се иска да остана тук завинаги.
— Когато те видях там високо в небето, аз също се влюбих веднага — каза дюната. — Но нали, ако превърнеш своите чудесни бели къдрици в дъждец, ти ще умреш?
— Любовта никога не умира —- казало облачето. — Тя се трансформира, и аз искам да ти покажа Рая.
И веднага започна да рони капчици върху дюната. Така те още дълго време бяха заедно, докато не се появи дъгата.
На следващия ден малката дюна цялата беше покрита с цветя. Другите облаци продължавали своя път към централна Африка, и по пътя си все пак ронеха малко дъжд. Минаха двадесет години, малката дюна се превърна в оазис, който освежаваше пътниците с прохладната сянка на своите дървета.
И всичко това стана, защото веднъж едно любящо облаче не се изплаши да пожертва живота си в името на Любовта.
Младото облаче се роди по време на една силна буря над Средиземно море. То почти нямаше време да порасне, силният вятър тласкаше всички облаци към Африка.
Още щом стигнаха континента, климатът се промени: горещото слънце засия на небето, а далече долу блестяха златните пясъци на пустинята Сахара. Вятърът продължаваше да ги носи далече към южните гори, тъй като в пустинята рядко вали дъжд.
С младите облачета се случва същото, каквото и с младите хора: нашето облаче реши да се откъсне от своите родители и по-големите си приятели, за да погледа света.
— Какво правиш? - оплакваше се вятърът. — Пустинята навсякъде е еднаква. Върни се при всички и да летим към центъра на Африка, там, където са красивите планини и дървета.
Но младото облаче по природа си беше бунтовниче, не се подчини и тихичко се спусна по-ниско, докато не полетя с мекия, великодушен бриз надолу, към златните пясъци. Като полетя малко над тази местност, то обърна внимание, че една от дюните му се усмихва.
Това се случи, защото и дюната беше също така млада, родена съвсем скоро от този вятър, който току-що си отиде. Облачето веднага се влюби в златните й коси.
— Добро утро - каза облачето. — Как живееш, как си там долу?
— Живея в компанията на другите дюни, слънцето, вятъра и керваните, които минават от време на време край нас. Понякога е много горещо, но се търпи. А ти как живееш там отгоре?
— Тук също има вятър и слънце, но аз имам едно преимущество, мога да странствам по цялото небе и да се запознавам с всичко и с всеки.
— А моят живот е късичък — казала дюната. — Когато вятърът се върне от горите, аз ще изчезна.
— А какво те кара да тъгуваш?
— Оставам с чувството, че не нося полза никому.
— И при мен е същото. Щом се появи друг вятър, аз ще полетя на юг и ще се превърна в дъжд, такава е съдбата ми.
Дюната се поколеба малко преди да заговори.
— А ти знаеше ли, че тук долу в пустинята ние наричаме дъжда Рай?
— А, аз и не знаех, че мога да стана нещо много важно - гордо произнесе облачето.
— Чувала съм няколко легенди, които разказваха много старите дюни. Те казват, че след дъжда ние се покриваме с трева и цветя. Но аз не знам на какво прилича това, защото дъждът тук наистина вали много рядко.
Сега пък облачето се подвуоми. Но след това започна да се усмихва радостно.
— Ако искаш, аз мога да те покрия с дъжд. Макар че току-що се запознах с тебе, аз вече те обичам и много ми се иска да остана тук завинаги.
— Когато те видях там високо в небето, аз също се влюбих веднага — каза дюната. — Но нали, ако превърнеш своите чудесни бели къдрици в дъждец, ти ще умреш?
— Любовта никога не умира —- казало облачето. — Тя се трансформира, и аз искам да ти покажа Рая.
И веднага започна да рони капчици върху дюната. Така те още дълго време бяха заедно, докато не се появи дъгата.
На следващия ден малката дюна цялата беше покрита с цветя. Другите облаци продължавали своя път към централна Африка, и по пътя си все пак ронеха малко дъжд. Минаха двадесет години, малката дюна се превърна в оазис, който освежаваше пътниците с прохладната сянка на своите дървета.
И всичко това стана, защото веднъж едно любящо облаче не се изплаши да пожертва живота си в името на Любовта.
неделя, 21 февруари 2010 г.
Аз съм аз.
Ти си ти.
Не съм на този свят,
за да сбъдна очакванията ти,
и знам,
че ти също не си на този свят,
за да сбъднеш моите.
Защото аз съм аз
и ти си ти.
И когато ти и аз се срещнем,
е прекрасно.
И когато в срещата си се разминем,
няма какво да се направи.
***
Може би съм безмилостен.
Понякога дори жесток.
Такъв съм , когато те тласкам да се изправиш лице в лице с онова, от което се опитваш да избягаш.
Такъв съм,когато ти казвам това, от което те боли най-много.
Такъв съм, когато си позволя да ти кажа: "Отегчавам се,дразня се , не ми се занимава, не искам, иди си ."
Такъв съм, когато ти кажа: "Харесва ми, остани, обичам те".
Такъв съм с теб.
Такъв съм със себе си.
Такъв съм си.
Х. Б. Писма до Клаудия
четвъртък, 18 февруари 2010 г.
"Днес мога да се оплаквам, че времето е дъждовно или да благодаря, че тревата ще бъде полята безплатно.
Днес мога да тъгувам, че нямам пари или да се радвам, че финансите ми ми помагат да планирам мъдро и да пестя.
Днес мога да се оплаквам от здравето си или да се радвам че съм жив(а).
Днес мога да се оплаквам, че моите родители не са ми дали нищо в тоя живот или да им благодаря, че са позволили да се родя.
Днес мога да плача, че розите имат бодли или да се равам, че бодлите имат рози.
Днес мога да плача, че нямам приятели или да бъда екзалтиран(а), че мога да нямеря нови.
Днес мога да се оплаквам, че трябва да ходя на работа или да се радвам, че имам работа.
Днес мога да се оплача, че имам да върша къщна работа или да благодаря на Господ за къщата, която ми доставя закрила за моето тяло, ум и душа.
"ДНЕС" се изправя пред мен очквайки да бъде оформено. И аз съм тук - скулптур, който ще го оформи. И аз решавам какво да бъде моето "ДНЕС"!
сряда, 17 февруари 2010 г.
За смъртта
Тогава АЛ-МИТРА проговори с думите:
– Сега искаме да те попитаме за смъртта.
А той в отговор й рече:
– Искате да узнаете тайната на смъртта.
Но как ще я откриете, освен ако потърсите в сърцето на живота?
Очите на бухала, свикнали с тъмата, са слепи за дневната светлина и той не може да разбули тайната й.
И ако наистина желаете да видите духа на смъртта, широко отворете сърце, за да усетите живота.
Защото животът и смъртта са едно, както реката и морето.
В дълбините на вашето упование е тихото знание за отвъдното;
и както семенцето под снега сънува, така и вашите скърби бленуват пролетта.
Вярвайте на сънищата си, защото в тях са дверите на вечността.
Страхът ви от смъртта е трепетът на овчаря, застанал пред владетеля, който ще положи ръка на рамото му в знак на почит.
Нима в боязънта си овчарят не се радва, че ще го почете самият цар?
И все пак в трепета не е на себе си.
Какво е да умреш, освен да се възправиш гол на вятъра и да се разтопиш в изгряващото слънце?
И какво е да спреш да дишаш, ако не да пуснеш своя дух на свобода от вечните му приливи и отливи, за да се въздигне, да се пръсне вредом и да дири, невъзпрепятстван, своя Господ-Бог?
Само когато пиеш от реката на мълчанието, можеш истински да пееш.
Когато стигнеш върха на планината, тогава почва дивно изкачване.
И истинският танец се захваща, когато твойте кости потънат в прегръдките на вечната земя.
Джубран Халил Джубран
"Пророкът"
вторник, 16 февруари 2010 г.
На майка ми ♥
Когато мислеше, че не те гледам, аз видях, че закачи първата ми картина на хладилника и веднага поисках да нарисувам друга.
Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как нахрани изгубено коте и научих, че е добре да си мил с животните.
Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как направи любимата ми торта за мен и научих, че малките неща могат да бъдат най-специалните неща в живота.
Когато мислеше, че не те гледам, аз чух как каза една молитва и аз знаех, че някъде има Бог, с когото винаги мога да говоря и се научих да вярвам в Господ.
Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как приготви храна и я занесе на приятел, който беше болен и научих, че ние всички трябва да помагаме грижейки се един за друг.
Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как отдели от времето и парите си, за да помогнеш на хора, които нямат нищо и научих, че тези които имат нещо трябва да дават на тези, които нямат.
Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как се грижиш за нашата къща и всеки в нея и научих, че трябва да се грижим за това, което ни е дадено.
Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как се справяш с отговорностите си, дори когато не се чувстваш добре и научих, че би трябвало да бъда отговорна когато порастна.
Когато мислеше, че не те гледам, аз видях сълзите в очите ти и научих, че понякога биваш наранен, но няма нищо страшно в това да поплачеш дори.
Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как се безпокоиш и исках да бъда всичко онова, което бих могъла да съм.
Когато мислеше, че не те гледам, аз научих най-много от уроците на живота, които трябва да знам, за да бъда един добър и творчески човек, когато порастна.
Когато мислеше, че не те гледам, аз те погледнах и исках да ти кажа “Благодаря!” за всички онези неща, които видях, когато ти си мислеше, че не те гледам!
Когато мислеше, че не те гледам, аз видях, че закачи първата ми картина на хладилника и веднага поисках да нарисувам друга.
Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как нахрани изгубено коте и научих, че е добре да си мил с животните.
Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как направи любимата ми торта за мен и научих, че малките неща могат да бъдат най-специалните неща в живота.
Когато мислеше, че не те гледам, аз чух как каза една молитва и аз знаех, че някъде има Бог, с когото винаги мога да говоря и се научих да вярвам в Господ.
Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как приготви храна и я занесе на приятел, който беше болен и научих, че ние всички трябва да помагаме грижейки се един за друг.
Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как отдели от времето и парите си, за да помогнеш на хора, които нямат нищо и научих, че тези които имат нещо трябва да дават на тези, които нямат.
Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как се грижиш за нашата къща и всеки в нея и научих, че трябва да се грижим за това, което ни е дадено.
Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как се справяш с отговорностите си, дори когато не се чувстваш добре и научих, че би трябвало да бъда отговорна когато порастна.
Когато мислеше, че не те гледам, аз видях сълзите в очите ти и научих, че понякога биваш наранен, но няма нищо страшно в това да поплачеш дори.
Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как се безпокоиш и исках да бъда всичко онова, което бих могъла да съм.
Когато мислеше, че не те гледам, аз научих най-много от уроците на живота, които трябва да знам, за да бъда един добър и творчески човек, когато порастна.
Когато мислеше, че не те гледам, аз те погледнах и исках да ти кажа “Благодаря!” за всички онези неща, които видях, когато ти си мислеше, че не те гледам!
понеделник, 15 февруари 2010 г.
Зебра
В детството си тичам край стобори.
Слънцето ме придружава на черти,
скача през пролуките на летвите
и ме татуира мижешком
цяла на райета като зебра,
дрснала от резерват на свобода.
Зад оградите - кайсиеви градини,
клони виснат, скършени от плод.
Сегна ли да си откъсна крадешком,
все разлайвам псе и камък хвърлят подир мен.
Хуквам с празни шепи, но покрай стобора
отдалеч личи - побегнал арестант.
Тъй през дните минах: очи пълни,
празни шепи, зебровата кожа на гърба -
тъмни ивици покруса, светли гами устрем.
Колко едните по-катранени,
толкова по-лъчезарни другите,
по-контрастни като белези от бич.
А в реанимацията с болнична пижама
(зежра, повалена от игли като стрели)
през клепача цепка отлепих едвам,
за да зърна млечна ивица зора
и да се провра през нея на верев,
бягайки от кръвопийцата си нощ.
Моят залез е в кафез на гвоздей закачен.
Но през пречките железни пак
слънцето ме позебрява цяла,
както в утрото на детските игри.
Скок-подскок на куц крак в зоопарка,
въздух в клетки, заграден простор.
Чуруликане - кафезен хор.
Зебро, горе погледа! Ако не можеш вече
ти да литнеш, нека взорът да лети!
Виж, раиран хоризонт: лазур и смог,
реактивна нокътна деруга и дъга,
сечища и сенки, клони и калкани,
жерави и жици, спомени и пепел, сън и съм!
празни шепи, зебровата кожа на гърба -
тъмни ивици покруса, светли гами устрем.
Колко едните по-катранени,
толкова по-лъчезарни другите,
по-контрастни като белези от бич.
А в реанимацията с болнична пижама
(зежра, повалена от игли като стрели)
през клепача цепка отлепих едвам,
за да зърна млечна ивица зора
и да се провра през нея на верев,
бягайки от кръвопийцата си нощ.
Моят залез е в кафез на гвоздей закачен.
Но през пречките железни пак
слънцето ме позебрява цяла,
както в утрото на детските игри.
Скок-подскок на куц крак в зоопарка,
въздух в клетки, заграден простор.
Чуруликане - кафезен хор.
Зебро, горе погледа! Ако не можеш вече
ти да литнеш, нека взорът да лети!
Виж, раиран хоризонт: лазур и смог,
реактивна нокътна деруга и дъга,
сечища и сенки, клони и калкани,
жерави и жици, спомени и пепел, сън и съм!
Зебро, петолиние на слънчевия смях!
Зебро, арфа срещу вятъра!
Зебро, онзи пак ще изломоти:
- Няма такова животно!
1985 Блага Димитрова
Абонамент за:
Публикации (Atom)