Зебра

В детството си тичам край стобори.
Слънцето ме придружава на черти,
скача през пролуките на летвите
и ме татуира мижешком
цяла на райета като зебра,
дрснала от резерват на свобода.
Зад оградите - кайсиеви градини,
клони виснат, скършени от плод.
Сегна ли да си откъсна крадешком,
все разлайвам псе и камък хвърлят подир мен.
Хуквам с празни шепи, но покрай стобора
отдалеч личи - побегнал арестант.

Тъй през дните минах: очи пълни,
празни шепи, зебровата кожа на гърба -
тъмни ивици покруса, светли гами устрем.
Колко едните по-катранени,
толкова по-лъчезарни другите,
по-контрастни като белези от бич.
А в реанимацията с болнична пижама
(зежра, повалена от игли като стрели)
през клепача цепка отлепих едвам,
за да зърна млечна ивица зора
и да се провра през нея на верев,
бягайки от кръвопийцата си нощ.

Моят залез е в кафез на гвоздей закачен.
Но през пречките железни пак
слънцето ме позебрява цяла,
както в утрото на детските игри.
Скок-подскок на куц крак в зоопарка,
въздух в клетки, заграден простор.
Чуруликане - кафезен хор.
Зебро, горе погледа! Ако не можеш вече
ти да литнеш, нека взорът да лети!
Виж, раиран хоризонт: лазур и смог,
реактивна нокътна деруга и дъга,
сечища и сенки, клони и калкани,
жерави и жици, спомени и пепел, сън и съм!

Зебро, петолиние на слънчевия смях!
Зебро, арфа срещу вятъра!
Зебро, онзи пак ще изломоти:
- Няма такова животно!

1985 Блага Димитрова